Още един ден на тримата нашенци, за които ви разказахме – тръгнали в Йордания почти без план и без идея какво ги чака.
6:30ч., Акаба. Алармите звънят. Фатима и Хюсеин едвам отварят очите си, но решават да се излежават още малко. Халима пък беше будна от вече 15 минути и разсъждаваше за прекарания в пустинята ден. Разсъждаваше за живота, за хората, за живота на хората, за това колко по-различен е от нейния. Не по-добър или по-лош, а просто различен. И някак си далечен. Като част от едно напудрено и консуматорско общество на инста инфлуенсъри, джуки, силикон, джийзъси и пр., тя беше дълбоко впечатлена от по-простия начин на живот, който намираше за някак си извисен и привлекателен. Поне за кратко.
Ден 3: Завръщане в миналото с разходка до Петра
Чудите се кои са Фатима, Халима и Хюсеин? Хаха, ние. Аз съм Халима, Пиралкова – Фатима, а Страхо – Хюсеин. Забравих да ви кажа, че предния ден шофьорът, който ни караше към пустинята, ни даде тези имена.
Станахме в 6:30, защото уговорката с Мохамед – шофьорът, който ни взе от летището, беше за 7:30. Знаете ли какво стана на предния ден? Докато ние сме били на сафари, Мохамед писал на Пиралкова във Фейсбук, за да се уточним за час. Тя не отговорила веднага и той се притеснил, че сме дали 20 динара капаро и отишъл в хотела да ни потърси. Разбрал се с мъжа от рецепцията той да му звънне, когато ние се приберем. И така, още преди да кажем „салям алейкум“ предната вечер, мъжът вече звънеше на Мохамед, който чакаше обаждането ни, за да се разберем…
Мохамед, усмивката му и черните му очи ни чакаха точно навреме за поредното приключение – Петра!
Пътят до там беше изключително забавен. Мина в шеги, закачки, мнооого силна арабска музика, спирка за кафенце (истинско, че йорданското е с кофти вкус), както и спирка за разглеждане на един магазин с интересни арабски стоки.
Ах, а колко е безценно да ти спрат на средата на нищото в Йордания, да влезете в един прекрасен магазин, с какви ли не стоки, и първото нещо, което да чуеш, да е:
КИРИЛЕ, НЕ ПИПАЙ, БЕ, КИРИЛЕ!
Само да кажа, че Кирил беше на около 60, а не дете.
Продължихме все така с музика, кючеци и танци на задната седалка, докато не стигнахме заветната Петра. Мохамед остана да ни чака и каза, че ще чака целия ден, да не се притесняваме. И друго за него – той е таксиметров шофьор само вечер като втора работа, а през деня работи като Мениджър в транспортна фирма. Беше си взел отпуска специално, за да ни закара до Петра! ❤
Още с влизането в Петра, обаче, се усети осезаема разлика между това, което бяхме преживели предния ден и там. Мястото беше пълно с туристи и нахални търговци, които те викат, дърпат и се мъчат да ти продадат нещо още от вратата. А на входа на града ни казаха, че язденето на кон е включено в цената. Знаехме, че накрая ще искат бакшиши, ама пък и искахме да пояздим и да влезем в Петра на кон! Пояздихме, беше изключително приятно и интересно, мъжът, който ми помагаше с коня, разказваше истории и легенди. Накрая, когато слязохме и искаха от нас големи бакшиши, се спазарихме за по-малко. Всъщност не се спазарихме, а директно им казахме колко ще дадем, което не беше особено много.
Трябваше да влезем през Сик, което е нещо като тунелче или дефиле, което е образувано от разделянето на каменните планини. Обаче вместо това се оставихме на този, който дърпаше коня на Страхо, да ни развежда. Искам да ви кажа, че той приличаше изключително много на Азис и си го кръстихме така.
За да стигнем до онова хубаво място на 40м. височина, където всички се снимат с килимчето, минахме през една много интересна камениста местност (има и друг път, този просто е по-пряк и ние затова го взехме). Там, където са снимани сцени от Индиана Джоунс. Приличаше на едно огромно поле от камъни. Вървяхме си с Азис, който нямаше общо приветливите и искрено добри и приятни хора, които до сега срещахме.
Малко преди да стигнем мястото, спряхме за бедуински чай в една пещера. Малка пещеричка, където две жени черпеха чай и продаваха бижута. Починахме си, Пиралкова си спазари обици, които плати със скъсани пари, и продължихме с братовчеда на Азис.
А Азисчо беше много разочарован, защото се опита да измъкне повече пари, а ние не му дадохме. Братовчед му беше на около 12. Заведе ни до килимчето, там хората се редяха, а местни момчета ги снимаха, защото бяха овладели начини да се снима и да изглежда добре, от правилния ъгъл. Таксата беше 1 динар. Страхо много се зачуди – „мале, Лени, какво им правиш на тези тук“, след като момчето се набра и качи на покрива на тентата, за да ни направи снимка.
Надолу слязохме с друго малко момче, на около 12 също, по едни почти отвесни скали. Детето беше изключително силно, защото на едно място успя да издърпа и нас, и дори Страхо само с една ръка без проблем.
Долу се любувахме на величествената гледка на Al Khazna – съкровищницата. От там – продължихме напред през арената, гробниците и други забележителности.
Имаше нещо, което ме караше да настръхвам. Осъзнавайки, че това не просто е едно то седемте чудеса на света, а едно изключително древно селище. Усеща се неописуема енергия, а мислите в главата бушуват без да могат да бъдат укротени.
Единственият проблем е комерсиализирането на това иначе прекрасно място – на всяка крачка се появява някой братовчед на нашия Азис, който ти предлага нещо и иска да измъкне някакви пари, а и китайците…ох, китайците .
Денят в Петра мина бързо и неусетно. Беше адски горещо, на излизане хапнахме по един сладолед и тръгнахме към Мохамед, защото не искахме да замръкнем в древния град.
Градът остави у нас сладко-солен вкус. Беше красиво и величествено, но и някак си омерзено от всички тези търговци и хора, които се пазарят и се опитват да ти вземат парите за какво ли не, от схемаджии.
След като пристигнахме обратно в Акаба, Мохамед ни остави в един много приятен ресторант, където работи негов приятел, за да вечеряме и да пушим наргиле. Даде ни визитката си и каза ако се изгубим, да се върнем в ресторанта и да помолим приятеля му да му звънне или да помолим когото и да било по улицата да го направи – никой нямало да ни откаже помощ.
Вечерята, мислехме си ние, ще мине кротко, ще се разходим и ще си спазим традицията – на по уиски в хотела. Да, ама с нас тримата кротки неща няма. Пиралкова от лакомията и глада си, се задави с листо айсберг от салата Цезар. (може сега да звучи комично, ама за много се изплаших).
Кашля си тя, по едно време вече всички нас гледат и се чудят как да помогнат,аз и Страхо сме шокирани и гледаме като полезни изкопаеми, когато от тротоара (седяхме отвън) притичва един мъж. Не мъж, а паднал ангел, пратен свише (гадже, извинявай, само теб обичам :*), за да спаси Пиралкова. Това арабско чудо на външния вид, с атлетично тяло, черна коса, мокасини и прическа, все едно е ходил при арабите в Студентски, изкрещя АЗ СЪМ ДОКТОР. Светна с едно фенерче в устата на Пиралчето, после я хвана отзад, натисна слънчевия ѝ сплит и тя отново можеше да диша, а след това и да въздиша по красотата на своя герой.
(оказа се, че охранителните камери на заведението са заснели спасяването на Пиралкова и са го качили в YouTube – накрая на поста ще сложа линк).
В рамките на няколко дни клипът беше станал хит в арабския свят, пишеха се стотици статии от типа на „Йордански лекар спаси български турист“. Някои от видеата, качени на сайтовете на новините, имаха близо половин милион преглеждания, докторът се превърна в национален герой и обиколи половината ТВ предавания, в които да разказва за героичната си постъпка.
На съседната маса стояха разкрепостени арабки – забулена майка с две незабулени дъщери – които започнаха да флиртуват с доктора.
След супер наргилето и вкусната шавармичка, се разходихме из града. Беше тооолкова жив, с толкова много хора, толкова много лица, енергии, различия и контрасти…Светски ресторант, след 30 метра типично арабско кафене без нито една жена вътре, мъже с роби и броеници, които пият чай.
След разходката се прибрахме, изкъпахме се и си сипахме.
Говорихме си за това колко е хубав животът, колко е хубаво човек да пътува и какви късметлии сме, че имаме възможността да виждаме света, различен от нашия, да преживяваме всички тези емоции, да опознаваме различни хора, места, случки, а чрез тях – и себе си.
СПАСЯВАНЕТО НА ПИРАЛКОВА – ТУК.
Автор: AvisRara Blog
