Йордания е интересна и различна дестинация, която в последната година привлече хиляди български туристи – предимно заради изключително ниските цени на самолетните билети от нискотарифни компании.
Трима млади българи, тръгнали на път, без да имат и най-малка идея какво ще преживеят и какво ще им случи там. И тримата споделят, че това е било едно от най-вълнуващите им преживявания и не са и очаквали толкова много да се случи.
Вижте какво разказват за първия си ден в Йордания и сафарито в пустинята.
Часът е около 20:30 местно време. Кацаме на летището в Акаба, още след печата в паспорта тези хора ми стават симпатични с тяхното „бютифуль“. Излизаме, въздухът е топъл и приятен. И…седим пред летището и чакаме. Знаем как се казва хотелът ни, но не и с какво ще стигнем. Някои хора биха се учудили на биволското ни спокойствие. Към нас се приближава един мъж, обявява фиксираната цена на такси до центъра и ние се съгласяваме. Съпровожда ни до колата, качваме се и нашето приключение започва!
Шофьорът беше на нашата възраст, слабичък, леко притеснен и с едни изключително добри и приветливи черни очи. В колата беше тъмно, а на тавана имаше малка диско лампичка. Помолихме го да надуе йорданска музика и си направихме парти в колата. Момчето толкова много ни се зарадва и хареса отношението ни към него, че предложи след 2 дни да ни заведе до Петра. Спазарихме доста разумна цена, помоли ни все пак за малко капаро и си отиде. Този сладур се казваше Мохамед, даде ни фейсбука си, за да се разберем на следващия ден и каза, че можем да разчитаме на него за каквото и да било.
В хотела отново бяхме посрещнати изключително топло, стаята ни беше учудващо добра, имайки предвид ниската цена, а терасата беше с гледка към морето и Израел. Извадихме уискито си от фрий шопа и просто се наслаждавахме на това да си пием по тениска на терасата посред зима. Преди това искахме да отидем до някой магазин, за да си купим разни нещица. Милият мъж от рецепцията ни упъти, ние уж вървяхме в правилна посока и аха да тръгнем в грешната – видяхме го как тича по нас, за да ни покаже къде точно да вървим. Бяхме изключително впечатлени от това отношение.
През цялото време усмивките не слизаха от лицата ни и още от таксито бяхме запленени от този толкова интересен и далечен за нас свят.
Ден 2: Пустинно приключение
Събудихме се в 6:30, защото номадите от пустинята Уади Рум ми бяха изпратили имейл, че в 7:30 ще ни вземе шофьор от хотела. Времето беше изключително приятно, свежо и морската гледка беше толкова вдъхновяваща. Чувствахме се сякаш сме в тази държава от много време, бяхме развълнувани и пълни с енергия.
Слязохме навреме на рецепцията и шофьорът вече ни чакаше. Страшно любезен господин на средна възраст, спря ни за кафенце и през целия път ни разказваше интересни факти. Пристигнахме в селото Уади Рум, където бедуините вече ни чакаха. Влязохме в една приятна сграда, пихме по един чай и тръгнахме на приключение. Нещо различно – когато младият бедуин, облечен като всички други с дълга роба и кърпа на главата си, наля чай, аз инстинктивно подадох ръката си, а Страхо (единият спътник) си стоеше до мен. Бяхме учудени, че бедуинът подаде чай първо на него, но … „дамите с предимство“ е нещо, което явно не съществува в арабския свят и мъжът винаги е пръв. Така бяха подредени и камилите ни – една голяма камила отпред за Страхо и две по-малки отзад, вързани за нея, за мен и Пиралкова (другият спътник).
Трябваха ни няколко минути, докато излезем от селото с камилите – точно колкото да се отпусна и да съм спокойна, яздейки това огромно животно.
Влязохме в пустинята и пред нас се разкри една магическа гледка. Необятни керемидено-червени скали и пясък. Слънцето вече печеше, а ние бяхме заобиколени от магията на тази необикновена и различна пустиня. Един час мина сякаш 10 минути и ние се озовахме на едно прекрасно място, отново заобиколени от неописуеми гледки, където ни чакаха джипът и Абдулах.
Абдулах беше нашият уникален гид, който направи това преживяване още по-неописуемо и незабравимо. На 21 години, пъргав, усмихнат и изключително услужлив, той ни натовари в каросерията на джипа. Попита дали аз и Пиралкова сме съпругите на Страхо…хаха.
Никога няма да забравя този момент – запали рязко, тръгна бързо и усетих вятърът и жаркото слънце върху лицето си. Той караше, а ние бяхме заобиколени само от скали и пясък. От малката колонка залепена с тиксо на покрива на колата, звучеше приятна арабска музика. Точно в този момент усетих свободата. Понеделник сутрин, София, мрачно, студено, намръщените лица в метрото отиват на работа. А аз – ухилена като жаба, не мога да си затворя устата от широка усмивка, се возя в джипа на Абдулах и се радвам на живота. На свободата си. На възможността да видя и изживея този тип емоции.
Една от първите ни спирки беше пясъчна дюна, Абдулах ни помогна да се изкачим и да се насладим на величествената гледка. След като слязохме, едни бедуини ни почерпиха с бедуински чай – най-уникалния чай, който съм опитвала през живота си. След това приключението ни продължи.
Возихме се в джипа, крещяхме като луди, защото около нас нямаше никого, спирахме през 20-30 минути на уникално красиви, причудливи и величествени гледки. Една от тях се намираше на пешеходно разстояние от Саудитска Арабия… През цялото време си мислех каква късметлийка съм, колко съм щастлива и колко съм доволна – за всеки един избор, който съм направила, и за решенията, които съм взела, и за гадните и трудни моменти…защото ако трябва да бъда откровена, един труден етап ме накара да потърся ново приключение. Ако не бях преживяла определени тежки неща, нямаше да отида в Йордания, да се отпусна в джипа на Абдулах, да гледам величествените скални планини, да усещам слънцето в лицето си, да бъда неописуемо щастлива, свободна, спокойна, развълнувана и вдъхновена.
А Абдулах…ех, този човек. Той беше толкова щастлив и усмихнат, шегуваше се с нас, връзваше ни кърпите, обличаше ни с ямурлука си (надали се казва точно така, де), Страхо го научи да казва „мой брат“, наричаше ни приятели, както и танцувахме кючек на Деспасито насред пустинята… Толкова искрено мило и топло отношение, което да вземем със себе си и да ни сгрява в студените софийски нощи и дни.
Обядът беше включен в програмата ни, но не отидохме на някое място, където ходят всички туристи. Абдулах ни покани в дома на майка му и сестрите му, които щяха да приготвят обяд за нас.
Бащата на Абдулах има две съпруги, и двете имат свои къщи в селото. Майка му и сестра му, обаче, прекарват по няколко месеца в пустинята, за да се грижат за козите. Живеят в палатка, разделен на две „стаи“, почти без никакви условия. Не защото трябва, а защото искат, защото са номади и това е техен начин на живот.
Бащата се беше излегнал на една рогозка на земята в „стаята“, в която щяхме да обядваме. Под нямаше, директно пясък. Беше прашно и тъмно, миришеше на огън от огнището. Беше уютно по някакъв странен начин. В другата стая майка му и двете му сестри готвеха. Никога няма да забравя смутените им погледи, когато се запознаваха с тях, треперещите им ръце, когато се здрависвахме.
Обядът беше уникално вкусен, излегнахме се на рогозките, починахме си и продължихме. Преди това аз нацелувах и прегръщах бебенца агънца. Абдулах също. Всъщност това беше първото нещо, което направи, когато пристигнахме. На лицето му беше изписана любовта към тези животинки. Малко след това ни запозна и с бебе камилче. Продължихме да се разхождаме и разглеждаме скални образувния. Както и вътрешно да преживяваме всичко с необикновена сила. Емоциите бушуваха, не усещахме умората. Всъщност Страхо май се беше изморил, защото отиде с Абдулах с колата да ни чакат, а аз и Пиралкова сами преминахме през един каньон, което беше страшно приключение.
Денят завърши с гледане на залеза от една скала. Опитахме се да асимилираме всичко, което бяхме преживели, но беше почти невъзможно. Тези емоции, тези чувства, мисли и осъзнавания, тези природни красоти и докосването на начина на живот на хората…как да ви ги опише човек? Тези щастливи лица и тези усмивки, които не се интересуват от нищо материално щом има агънца за гушкане…
Нереално. Това преживяване беше нереално. Както нищо друго, което някога ми се е случвало.
Вечерта след това премина в подготовка за Петра и разбор на деня. В уиски по потници, смях. И заспахме блажено след най-емоционалния ден в животите ни…
Автор: AvisRara Blog
