„Когато има политическа воля, се намират средства и начини да се построи магистрала, каза в интервю за БНР Любомир Пожарлиев, изследовател, който прави докторат в Германия за автомобилното движение между Запада и Изтока през 20 век и работи по темата в България и Сърбия.
Той даде пример за 19-те виадукта на магистрала „Хемус“ от времето на тоталитаризма, които свързват София с Правец. Тази магистрала не е планирана да бъде завършена. Стигнала е до Правец и толкова, добави Пожарлиев.
Статистиката показва, че магистралите у нас се градят със скорост от 5 км на година. В Хърватия, например, се произвеждат по 100 км аутобана годишно.
Любопитно е да се погледне картата на България откъм магистрали. Те са мислени като вътрешни, не като свързване с други държави. София е свързана с Пловдив, Варна и Бургас. Нито една не води към район, който е населен с малцинства. Това е вътрешен затворен кръг, често отворен път към други държави, светове и групи, към Запада и Изтока, подчерта Пожарлиев.
От времето на социализма нямаме магистрала, която да води в чужбина, тъй като сме били заобиколени от държави, смятани за враждебни. Неналичието на инфраструктура е форма на политически контрол. Определени групи биват държани извън инфраструктурата или тя се ограничава само на местно ниво.
Булевард „България“ също е подобен пример – връзка само с резиденцията на Живков тогава, отбеляза Пожарлиев.
В съседна Югославия приоритетът пада върху магистрали и автомобилостроене. За нас приоритет е по-скоро атомната енергетика, което ни доближава до съветския модел. Подобна тенденция се забелязва и сега.
Инфраструктурата е мощен политически инструмент, подчерта Пожарлиев.
